elf :: Приказка за елфи

На другата сутрин Флинт се разхождаше безцелно из гората и мислеше какво точно да каже на Балдур. Това, което се беше случило предишния ден, му изглеждаше нереално и само поздравите на елфите, които преди изобщо не го забелязваха, му напомняха за всичко. Внезапно го обви мъгла и чу гласа на лорд Балдур.
– Ела... – една ръка се протегна към него в мъглата.
Флинт я хвана без да се замисля и изведнъж получи странното усещане за движение, въпреки че сетивата му не долавяха никаква промяна в обстановката. Мъглата му пречеше да види каквото и да е. Главата го заболя, а ушите му сякаш щяха да се пръснат.
- От нялягането е. Запуши нос с ръка, затвори си устата и издишай силно – Балдур го пусна, а Флинт изпълни указанията му. До себе си успяваше смътно да различи фигурата на лорда, който заговори отново – доведох те в Залата на Огледалада в загубения град Алтаис. – предстои ти изпитание, реших да те обуча за магьосник и да ти предам личната си магическа линия, която се простира назад чак до старото време. Традицията изсква магьосникът да отведе избраника си в Залата на Огледалата. Ако приемникът е достоен ще получи знак. Сам ще разбереш какво трябва да правиш. Вярвам, че не съм се излъгал в теб. – и очертанията на Балдур изчезнаха в мъглата, която започна бавно да се разнася.
Флинт не можеше все още да се осъзнае. Всичко стана прекалено бързо. Беше зашеметен от думите на Балдур. Естествено беше чувал легендата, че има магьосници, чиито знания и умения идват чак от старото време, но смяташе че всичко това са приказки. А ето че се намираше в Алтаис, вълшебният град, за който се пееха толкова песни. Флинт си припомни легендтите, на които никога не беше обръщал особено голямо внимание...
Преди много години, толкова много, че и най-старите дървета не го помнят, живял Старият народ. Дракони, троли, гноми, джуджета, хора, феи, горски духове и други приказни същества живели заедно в мир и хармония, строели прекрасни градове от камък, кристал, злато, сребро и мрамор. Преданието казва, че всички те се възгордели толкова много от силата и красотата си, че забравили за своята майка Природата и тя ги проклела със страшна клетва. Започнали войни между различните раси, катаклизми разрушили огромните градове. Земята погълнала кристалните кули, океаните залели правите улици. Магьосници от всички раси се обединили и събрали силата си, за да създадат Алтаис – града на мечтите, град на мира, невиждан по красотата и богатството си, където оцелелите започнали да градят наново своя свят. И тогава дошло най-страшното наказание. От небето се спуснали сенките и отнесли всички жители на Алтаис. Спасили се единици, няколко от най-великите магьосници, които се разделили и всеки заживял сам далече от другите. Постепенно опустошената земя се съживила, Природата покрила голите скали с живот, гори порастнали там, където преди се издигали градовете на Стария народ. Елфите се появили, за да се грижат за хармонията и да живеят в съгласие с майката Природа. Преданието разказва, че магьосниците, които останали след проклятието, живели стотици години и накрая, преди да умре, всеки предал знанията си за магията на един избранник.
Флинт никога не беше вярвал на тази легенда, според която науката на елфите представлява случайни трохички от старото познание, а езикът им е видоизменено наречие на стария език. Но ето че Балдур беше споменал Алтаис - името от песните и му беше казал, че ще го обучи, ако премине изпитанието...
Мъглата се разнасяше все по бързо и Флинт най-сетне успя да разгледа заобикалящите го предмети. Намираше се в средата на огромно сумрачно помещение. Подът беше от гладък черен камък. Единствената светлина идваше от рамките на 7те огледала закачени на отдалечените стени и от бяла плочка която сияеше в центъра на залата. Символите изсечени върху нея се меняха и движеха в странно подобие на танц, който хипнотизира Флинт с особеното си изящество. Той се загледа и внезапно буквите върху камъка се подредиха в думи и застинаха неподвижни:
Ти, който виждаш тези редове
ти влезе в храма на огледалата
забрави за всички твои богове
и пречисти си тук душата
Символите отново се раздвижиха и се оформиха в нови думи, а едновремено с това лъч от плочата освети едно от огледалата. Флинт прочете:
Огледалото на миналото погледни
и виж това, което си забравил
внимавай, всичко ще се изясни
и от забрава ще си се избавил
Флинт се доближи до огледалото и го огледа внимателно. Рамката беше от същия сияен камък или метал от който беше изсечена плочката със стихове. Върху нея бяха изписани на стария език две думи. Втората беше “минало”, първата Флинт не знаеше, но предположи, че означава огледало. Това очевидно беше Огледалото на Миналото. Отразяващата повърхност не беше от стъкло, както му се стори отначало. Образът на Флинт в него изглеждаше дълбок и плътен, сякаш огледалото беше прозорец към друго помещение, където стоеше още един Флинт и гледаше оригинала с учудване. Образът се замъгли и повърхността на огледалото стана матова. След това започнаха да се появяват картини, така ясни сякаш някой беше отворил врата назад във времето.
Малко елфче тичаше около бавачката си. Флинт и Глимпси бяха на полянката, Флинт подскачаше весело около задрямалата старица, лек като пеперудите, които преследваше.
Флинт се катереше по дървото, а Туинкъл го гледаше с големите си очи. Клонката се счупи и Флинт за момент увисна във въздуха, а после се зарея като есенно листо пред удивената Туинкъл. Ето че тя бързо дърдори на замаяния Флинт “Ти летиш Флинт, ти можеш да летиш, ах Флинт научи ме и мен, моля те, Флинт...” А той отговоря “Не знам как го направих, мъник, наистина нямам представа, но ти какво точно видя?” и картината отново се сменя.
Централната зала. Балдун се е изправил до Флинт и говори на стария език, Флинт започва да се трансформира, напредналите ученици са се отдръпнали назад, лицето на Мардук е разкривено от омраза и променя чертите си по ужасяващ начин. Листата на дървото трептят страховито сякаш се опитват да се откъснат от клонките. Всички са се втренчили във Флинт и не забелязват нищо. Пръстта покрай гигантските корени на дъба се напуква и движи. Балдур поглежда натам и изкрещява “върни се, веднага!”
Огледалото отново става матово и в него пак се отразява единствено уплашеното, все още детско лице на Флинт.

- Татко, да знаеш какъв странен сън сънувах... Какво правиш?
- Работя, пламъче – Марк пишеше на машината, от която бавно се показваше белият лист с красиви равни букви по него. Сюзън обичаше да гледа купчината листове до пишещата машина, която всеки ден нарстваше по малко. Тя знаеше, че скоро те ще изчезнат и баща й ще започне отново да пише статиите за вестника. Сюзън се притесняваше малко за него, изглеждаше уморен и напрегнат, тракането на пишещата машина, което преди я беше приспивало, сега звучеше почти ядосано.
- Този път издателите ще го харесат татко.
Сюзън се усмихна и целуна баща си по бузата. Марк спря да пише и погледна дъщеря си. След месец щеше да навърши 10 години и той се чудеше как да намери пари да й купи колето, което тя толкова много искаше, въпреки че не смееше да му го каже. Това отново му припомни как издателят беше върнал последните му две книги. “как очакваш да пусна това? В него няма душа, досадно е. Съжалявам, Марк.” И във вестника положението беше лошо – говореше се, че се задават съкращения. И той щеше да бъде първият уволнен, ако се стигнеше до там. Права беше жена му, когато казваше, че е неудачник. А малкото му красиво момиченце... То не заслужаваше такъв баща. Марк въздъхна и си свали очилата
- Искаш ли да ти разкажа една приказка, пламъче?
Очите на Сюзън светнаха, не й беше разказвал приказка от години, откакто се научи да чете сама. Тя се усмихна широко и извика
- Искам, моля те, разкажи ми!
- Ще ти разкажа за сребърната флейта, Сю, за вълшебната сребърна флейта. Нейната музика лекувала болните, носела щастие на нещастните и покой на страдащите....

- Кажи каквото каза на мен! – Горг беше набит елф с ниско чело и гъсти космати вежди. От цялата му фигура лъхаше жизненост и енергичност. Под ръка държеше хилав гърбав старец, чието лице беше набръчкано като кората на дърво, а косата беше като сивкаво-зелена плесен. В треперещата си ръка старият елф държеше дървена тояга, с която подпираше немощното си тяло.
- Защо си ми довел този дърт идиот, Горг? – Зарин си играеше небрежно с ножа си и гледаше треперещия старец. Дълбоките му очи се впиваха в сбръчканото лице, малко елфи можеха да устоят на неговия поглед. Без да отклонавя поглед Зарин направи бързо движение с ръка и ножът се заби в пръстта на сантиметър от крака на Горг. Той подскочи стреснато, сръга с лакът стареца и изсъска “говори!”
- Ъъъкхъ кхъ и я си одих към онуй дърво, кхъ кхъ, дето винаги ми да’ат готска манджа кхъ кхъ и... – старецът мънкаше почти неразбираемо и Зарин трябваше да положи големи усилия да разбере нещо. - ... и ви викам нема майтап туй беше прокълнатият, кхъ кхъ и дуеше на сребърната флейта негодника, кхъ кхъ, точно там дето са старите камънаци кхъ кхъ...
Зарин сви вежди и махна с ръка към стареца. Горг веднага реагира и извика: “хайде дърто измитай се от тука, по-бързо!” двамата го проследиха с поглед докато той се обърна и се заклати с несигурната си стъпка към пътеката. Най-сетне старецът се скри от погледите им и Зарин се обърна към Горг:
- Нима вярваш в тази глупава история за сребърната флейта?
- Но Зарин, нищо не ни струва да проверим, нали ти казвам и аз го видях да държи нещо онази нощ.
- Видял си си цървулите Горг! – Зарин се изсмя – пък и да е намерил нещо, знаеш че е опасно, прокълнатият става все по луд с всеки изминал ден, дори аз настръхвам, когато го чувам да реве по пълнолуние.
- Ами ако е истина? Ако Прокълнатия е открил сребърната флейта? Какво му е дало сила да излезе посред бял ден, за да го види стареца?
- Този изкуфял тъпак си е измислил всичко Горг, сигурно и той е дочул слуховете... Е добре, хайде да идем до руините и да видим какво е изровил прокълнатият.
И Зарин скочи на крака, измъкна ножа си от земята и го пъхна в колана си. Типично за него беше, че когато решеше нещо действаше веднага. Горг се ухили с глупава усмивка, стисна по-здраво бойната си тояга и я размаха във въздуха. След това се втурна злед Зарин, който бързо се отдалечаваше с уверената си крачка.
Горг и Зарин бяха авантюристи, които създаваха неприятности на всички откакто бяха дошли в малката горичка Скън. Бяха се задържали прекалено дълго, елфите очакваха, че ще си тръгнат като останалите, които пристигаха привлечени от местната забележителност – руините, които според легендата бяха останки от град на Стария народ, местните насърчаваха тези приказки, защото туристите, учените търсещи доказателства за Стария народ и пътуващите магьосници дирещи магически предмети отсядаха по домовете на елфите и плащаха добре за нощувките и храната. Но Горг и Зарин бяха злоупотребили с гостоприемството на жителите на Скън, мотаеха се наоколо вече втора година, задаваха неудобни въпроси, бяха разбрали дори за прокълнатия – нещо, с което елфите от Скън никак не се гордееха.
Прокълнатият дошъл в Скън преди повече от 40 години. Бил млад, пътуващ магьосник, който търсел предмети от Стария народ. Тогавашният кмет лично му разказал легендите и го упътил към руините. Магьосникът се върнал след два дни, а очите му греели с блясъка на лудостта. Ломотел несвързано за сенки, за проклятие, за обреченост. Бродел из гората, а бъртвежите му плашели туристите. Тогава няколко елфи начело с кмета решили да издебнат магьосника и да го погубят. Но той по някакъв начин усетил за намерението им и се скрил в пещерите отвъд върха с руините. Никой не посмял да го последва там и го оставили на мира, решили, че вече не е опасен, защото се криел и бягал от всички и само по пълнолуние крясъците му огласявали гората.
Зарин и Горг няколко пъти се бяха качвали на върха и разглеждали прословутите руини, но останаха с впечатлението, че това са най-обикновени камъни, че нямат нищо общо със Стария народ. Обаче историята за прокълнатия ги беше заинтересувала, въпреки че го отричаха упорито. И ето че преди няколко седмици в гората се беше заговорило, че сребърната флейта е попаднала в ръцете на прокълнатия – сребърната флейта, която беше възпята във всички балади за Стария народ. Въшебен инструмент, в който била съсредоточена мощта на старата магия, предмет който можел да даде на притежателя си огромна власт. Зарин беше скептично настроен, мислеше че това е хитрост от страна на местните елфи, с която целят да ги пратят при прокълнатия и да се отърват от него или от тях. Горг обаче беше повярвал на всичко и очичките му блестяха от алчност, когато говореше за флейтата. Зарин обичаше брат си Горг, но понякога се отвращаваше от примитивните му реакции. Беше решил това да е последната им седмица в проклетата гора.
Излязоха от гората и се заизкачваха по голите скали.

Нагоре